Какво е значението на "добрите нрави" в договорното право

Съгласно чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД нищожни са всички сделки, които накърняват добрите нрави. Тези сделки, макар и да отговарят на волята и съгласието на страните, са ирелевантни (несъществуващи) за правото и не се превръщат в „закон“ за сключилите ги страни (чл. 20а, ал. 1 ЗЗД, принципът “pacta sunt servanda”), тъй като накърняват утвърдените в обществото представи за добри и зло, правилно и неправилно, справедливо и несправедливо. Дори и когато злото, неправилното и несправедливото не са „легализирани“, не са превърнати в забранителни законови разпоредби, те не могат да бъдат юридически дължимо поведение, въпреки че са уговорени и поети като задължение. Няма правно действие доброволно поетото задължение да се прави секс срещу заплащане. Няма правно действие доброволно поетото задължение от родителите на момчето да заплатят определено количество пари на родителите на момичето, за да позволят последните сключването на брак между децата им. Няма правно действие поетото от едно лице задължение да отсече ръката си, независимо от доброволния характер на уговарянето му. Тези и редица други договори не произвеждат правно действие, тъй като законът не може да се позволи да превърне в част от себе си аморално задължение.

 

1. Игнорирането и свободата

Нищожността поради накърняване на добрите нрави е форма на игнориране на определени сделки: те не се зачитат, съответно – не се защитават от правото. Съществуват като факти от действителността (съгласие между страните наистина е постигнато), но не се разпознават като юридически факти и с осъществяването им не настъпват правните последици на правната сделка: уговореното между страните не се превръща в „закон“ за тях, нито в част от държавно защитимото право.

Признавайки договорната автономия, законодателят извършва своеобразна делегация за създаване на "частно законодателство", изразяващо се в постигането на взаимни уговорки (съгласие), спазването на който, макар и те да не са предвидени в нормативен акт, е гарантирано от закона, включително чрез държавната принуда. Сключеният между страните договор се санкционира от държавата като се инкорпорира в системата от гарантирани от нея юридически правила за поведение. По-конкретно договорът създава задължения за страните да изпълнят поетите с него задължения (същинско действие на договора – чл. 20а, ал. 1 ЗЗД1, чл. 21 ЗЗД2) , а за всички останали лица – да не им пречат при изпълнението на техните уговорки по договора (рефлексорно действие на договора по чл. 21, ал. 2 ЗЗД3).

Тук възникват поредица от въпроси. Дали държавата и правният ред трябва да застава зад всички правни сделки, които могат да бъдат уговорени от правните субекти в рамките на тяхната автономия (например продажба на сексуални услуги или на екскременти на известни личности)? Може ли, използвайки нищожността като най-тежката гражданскоправна санкция, законодателят да изрази своето отношение към съдържанието на сделката от гледна точка на неговото съответствие с добрите нрави? И правейки това, законодателят не заема ли страна в един морален спор – поведение, което е недопустимо за едно безпристрастно (светско) съвременно законодателство? Възможно ли е изобщо установяването на съдържанието на понятието за добри нрави, за да се приложи то в отношението на закона към съдържанието на сключваните от правните субекти сделки?

За да се отговори на тези въпроси, следва да се посочат най-важните особености на добрите нрави като критерий за нищожност съгласно чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД: възприетото от закона минимализиране на моралните изисквания към гражданския оборот и към свободата на договаряне и относително определеното съдържание на понятието за добри нрави.

 

2. Минимализиране на моралните изисквания в правото

В зависимост от социалната му желаност, можем да разграничим три форми на човешко поведение: „зло“ (морално недопустимо и наказуемо поведение), порядъчно (социално приемливо поведение, правещо възможно съществуването на общността) и добродетелно(поощрявано и високо ценено, макар и не задължително поведение) поведение. Прави впечатление, че в "правното" определение на добрите нрави фигурира дихотомичното разделяне на "добро" и на "зло". Това, което би накърнило добрите нрави и би станало основание за нищожността на сделката, е "злото" поведение – уговорка за осъществяване на поведение, което е морално недопустимо и наказуемо4 от нравствено-етична гледна точка. Следователно под "добро" "правната" дефиниция на добрите нрави разбира както порядъчното, така и добродетелното поведение, всяко едно от което може да бъде предмет на договаряне. Това, което не допуска законът е договарянето (поемането на задължение) за "зло" (морално недопустимо) поведение. "Добро", ненакърняващо добрите нрави, а следователно и защитено от закона, е всяко договорено поведение, което не е „зло“.

Добрите нрави служат като ограничение, а не като способ за дефиниране на съдържанието на сключваните между страните договори. Те не са призвани от закона, за да определят съдържанието на сключваните договори, а са посочени от него като границата, след която договореното е неприемливо от гледна точка на моралните ценности на обществото, поради което страните "са оставени сами на себе си" във възникващите от съгласието им фактически отношения. От тях зависи дали да осъществят уговореното поведение и дали да се съобразят с настъпилото в резултат на него имуществено разместване.

Договарящите „против“ добрите нрави не могат да разчитат на помощта на държавата, на намесата на правото, за да бъдат наложени възникналите в резултат от аморална уговорка задължения. Следва да се отбележи, че подобни уговорки не се санкционират от гражданското право (както беше при отменената редакция на чл. 34, ал. 3 (Обн. – ДВ, бр. 275 от 1950 г., зм. – ДВ, бр. 12 от 1993 г.) ЗЗД5, при която даденото по сделката, нищожна поради накърняване на добрите нрави, се отнема в полза на държавата), а е единствено се игнорират от него: то не я зачита като правно релевантна уговорка, имаща значението на договор (не приема тази уговорка като основание за юридическа дължимост на престациите).

Така се наблюдава двойно ограничаване на "намесата" на добрите нрави при юридизирането на уговорките между правните субекти в зависимост от тяхното отношение към морала: от една страна, “реагира” се единствено на "злото" поведение (свободата на страните да се задължават юридически е поставена извън "злото" поведение – всичко, което не е "зло" е добро и може да бъде поето като позволено и защитено от правото задължение), и ,втори път, "реакцията" на правото на уговарянето на "зло" поведение се изразява в игнориране на съгласието на страните, а не в тяхното санкциониране.

 

3. Относително определено съдържание на добрите нрави

В съдебната практика могат да бъдат открити множество дефиниции на понятието „добри нрави“.

Според Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСTK „[д]обрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. … Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.“.

В други решения добрите нрави се дефинират като:

„установени в обществен интерес, социално възприети етични правила и норми. Те са израз на вътрешната потребност на човека от справедливост и почтеност в частните и публични взаимоотношения, преобладават в обществения възглед и се ценят и утвърждават в обществото като цивилизационен белег на определен етап от развитието му6.“;

„добрите нрави" по см. на чл. 26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД, е обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с относително определени правни норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата7“;

„общоприетите житейски норми на справедливост и добросъвестност8“;

„Според теорията и практиката, добрите нрави са морални норми, етични възгледи и правила за поведение, които са установени в обществото. Те не са писани, не са конкретизирани, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях и според закона са критерий за оценка на сделките. Когато се преценява дали сделката противоречи на добрите нрави, съдът не може да се ограничи само до нейното формално съдържание, изразяващо се в случая до неравностойни по размер насрещни престации, а следва да се съобрази дали нейният краен резултат е съвместим с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност.9“;

„Съдържанието на понятието "добри нрави" следва да се търси в обективните морални категории, които са възприети в обществото, но поради своя социално-етичен характер не са скрепени със закон и основно са свързани със забраната да се вреди другиму, възползвайки се от неговото неравностойно възрастово, социално, здравословно или материално положение.10"“

„Добрите нрави съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Един от най-съществените от тях е принципът на справедливостта, който в гражданските правоотношения изисква да се защитава всеки признат от законовите разпоредби интерес.11“.

Краткият преглед на съдебната практика свидетелства, че съдържанието на добрите нрави не е формулирано по един ясен и категоричен начин, за да се прилага "еднакво и безпротиворечиво" от всички съдилища.

Липсата на доверие в способността на правораздавателните органи да "разкодират" разбирания за добро и зло, "утвърдени" и "наложили" се в обществото в определен момент от развитието му, подсилва позицията за ограничаване приложимостта на понятието като понятие, съдържащо твърде голямо количество неизвестност и опасност от злоупотреба: разбирането за това какво е „зло“ според конкретния съдия може да се различава от разбирането на страните по сделката (процес, който може да се обозначи като субективизация на добрите нрави и превръщането им в индивидуално мнение), както и от статистически „пресметнатото“ мнение на повечето граждани (практиката по назначаване на „експертиза“ за установяване на „господстващото“ мнение може да доведе до превръщането на добрите нрави във въпрос на статистика). Дори и да се установи и съобрази статистически преобладаващото понятие за „зло“ (а не субективното понятие на съдията), от морална гледна точка нравствеността не е статистическа величина. Тя изразява ценените от обществото качества и форми на поведение дори и тогава, когато те се практикуват от една сравнително малка група от хора.

Формулирането на добрите нрави като изчерпателен списък ще осигури леснота и яснота в правоприлагането, но и ще отнеме от правото една според мен изключително важна негова функция: в резултат на едно прецизно и настоятелно съдебно дирене, да определи ценностите, чието накърняване в конкретната хипотеза съставлява морално недопустимо поведение. Такова поведение не може да бъде юридически дължимо. Тази преценка може да не бъде лесна, но взетото въз основа на нея решение е решение, което е отговорно към социалното предназначение на правото. Ако не е необходимо правото да забранява, то поне трябва да не насърчава поведение, което е противно на морала ("зло" поведение). 

Ограничавайки разнообразието, сложността и изисквания от тях дебат, ние се лишаваме от пълноценността на социалната интерпретация на човешкото поведение. Правото на съдията да разгледа всички аспекти на "злото" в конкретно поставена пред него за разрешаване ситуация, с оглед евентуалното игнориране на постигнатата между страните уговорка, е право, което трябва да бъде защитавано, за да изпълни законът, социалните очаквания, с които е натоварен. Страховете, свързани със способността на конкретните съдии да се справят с тази задача, е проблем на кадруването, а не на законността, нито на нищожността. Този проблем, доколкото съществува, трябва да бъде разрешаван именно като проблем на кадруването и като въпрос, свързан с обучението на съдиите, а не чрез лишаване на преценката дали един договор накърнява добрите нрави от нейното многообразие и пластичност.

Относителната определеност на съдържанието на добрите нрави е свързана и с тяхната контекстуалност: преценката дали договореното е "добро или зло, справедливо или несправедливо, правилно или неправилно" може да бъде направена единствено в контекста на конкретното взаимоотношение между страните с оглед на тяхното пространствено и времево разположение. Моралът дава единствено принципите, а всяка конкретна ситуация (хипотеза) следва сама да се разпознае в отношението си към добрите нрави. Доколко сделката накърнява добрите нрави се преценява в контекста на останалите отношения между страните.

Нищожен поради това, че накърнява добрите нрави, например ще бъде договорът, по силата на който певец се задължава да изпълни „сатанински“ концерт на християнско гробище при погребението на свещенник-православен християнин. Интерес представлява и въпросът за допустимостта от морална гледна точка (от гледна точка на добрите нрави) на претенцията за принудително изпълнение на задължение, което е поето по действителен договор (договор, който сам по себе си не накърнява добрите нрави), но поради настъпили в последствие допълнителни и непредвидени обстоятелства изпълнението му е несъвместимо с добрите нрави. Като пример може да се посочи поемането на задължение intuitu personae за изпълнение на празничен концерт, един ден преди който е настъпила неочакваната (към момента на сключване на договора) смърт на близък роднина на изпълнителя (длъжника). Утвърдените в българското общество морални правила свързват настъпването на смъртта с траурно поведение, несъвместимо с участието на роднините на починалия като изпълнители (аниматори) в празнични концерти. В този смисъл, ако длъжникът (певецът) откаже да изпълни задължението си като се позове на нравствените си убеждения, че не може да участва в организирането на публично забавление един ден след смъртта на свой близък роднина (например родител), въпросът е дали поради това той следва да бъде освободен от отговорност? Ще носи ли той отговорност за неизпълнението на своето задължение, още повече, че в немалък брой от случаите ще става въпрос за фикс сделка поради обстоятелството, че празникът е свързан с конкретна дата и не може да бъде отлаган? Ще откажем ли юридическата дължимост на уговореното поведение поради обстоятелството, че изпълнението му накърнява добрите нрави предвид настъпили склед сключването на договора допълнителни обстоятелства? Именно защото става въпрос за настъпването на допълнителни обстоятелства след сключването на договора, те не се отразяват върху неговата действителност и не могат да бъдат основание за нищожност. По-скоро противоречието с добрите нрави в случая може да съставлява причина за субективна невъзможност за изпълнение, която е и обективна такава поради личния характер на поетото задължение. Ако се приеме, че в разглежданата хипотеза добрите нрави могат да бъдат основание за освобождаване от отговорност за неизпълнение, певецът няма да дължи кавото и да е било обезщетение за неучастието си в празничния концерт. Настъпването на посоченото обстоятелство е възможен риск за изпълнението на договора, срещу който страните са могли да се застраховат при сключването на договора. Придаването на подобно значение на добрите нрави не може да бъде обосновано с разпоредбата на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и ще предоставя една допълнителна и специфична защита на добрите нрави.

Съдържанието на добрите нрави във всеки отделен случай следва да се установява от съда с помощта на различни доказателства: заключения на вещи лица, които са експерти в областта на етиката, социологията и религиозните науки (предвид обстоятелството, че огромно количество от българите се определят като православни християни, християнската етика следва да бъде отчетена при определянето на съдържанието на добрите нрави) или писмени доказателства, съставляващи проучвания на моралните категории и тяхното проявление в съответната ситуация (например разработки на приложната етика, която е насочена именно към проблемите на практиката).

 

4. Борба между идеологии

При анализа на нищожността в случаите, когато сделката накърнява добрите нрави, се възможни две „идеологически“ по своята същност позиции:

 максимално ограничаване приложимостта на основанието по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД с оглед запазване правното действие на сделката във възможно най-голям брой случаи. Това може да се постигне както чрез ограничаването на добрите нрави до изчерпателен списък от морални забрани (отнемане на преценката на съдията във всеки конкретен случай), така и чрез минимализиране на съдържанието на понятието за добри нрави (отнемане на многообразието и многоаспектността на моралните правила). При тази интерпретация нищожността се разпознава като опасност – като гилотина, която ще падне върху волята на страните и ще я лиши необосновано от нейното правно действие. Подходът отчита либералните настроение в съвременното право и въздига във висша ценност волята на страните, тяхната автономия да „създават“ собствените си задължения, които държавата трябва да осигури. Нищожността е опасност за сигурността на гражданския оборот, поради което по правило тя трябва да бъде „усмирена“, парирана и дори „маргинализирана“;

– максимално делегиране в полза на съда на възможността за определяне на границите на приложимост на основанието по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Именно съдът разполага със свободата и с отговорността освен да приложи закона, и да съобрази добрите нрави, като в случай, че установи тяхното накърняване, да откаже да признае правното действие на общата воля на страните. При тази интерпретация нищожността е щит – начин за изключване на аморалността от „кръга на закона“: не й се позволява да придобие статут на закон чрез уговарянето й от страните по сделката. Съдът се десезира, когато претенцията е за изпълнение на едно договорено неморално поведение. Държавата и обществото не следва да „пилеят“ своите „нормативни“ и „правоприложни“ ресурси за изпълнението на едно аморално поведение. Страните не са възпрепятствани в осъществяването на аморално поведение, което не е забранено от закона, но в този си акт, отделяйки се от обществено утвърдените ценности, те загубват и подкрепата на правото.

Става въпрос за две различни "идеологии" на нищожността: нищожността като гилотина, от която страдат страните по сделката (а в някои случаи и само едната от тях – тази, която е трябвало да получи определена парична престация за предоставена от нея аморална услуга, но която поради нищожността на сделката е била лишена от правото да я задържи или претендира), и нищожността като щит, чрез която се защитава обществото от юридическото валидизиране (задължителност) на аморалното поведение (страните не трябва да се позовават на уговорка за аморално поведение по начин, който прави някоя от тях задължена за определена юридическа по естеството и характера си престация).

"Активен" либерализъм срещу "пасивен" морализъм?

Създаване на "лични пространства на "злото" поведение" (свобода на съвестта) срещу борба за заедност в моралната преценка ("споделяне" на съвестта)?

Позволяване на правните субекти да защитават чрез държавната принуда аморалните (от гледна точка на утвърдените социални представи) отношения помежду си – след като не вредят на конкретно трето лице (макар и да вредят на обществото като цяло: една "абстрактна" вреда, при която увредени "трети лица" са всички членове на общество)? Или игнориране на индивидуалния избор на социално дефинираното като "зло", чрез допускането му единствено като фактическо (без да е дължимо юридически и без да противоправно) поведение?

 

5. Ненамесата като липса на санкция, но и като липса на защита

Според мен изборът на гражданското право трябва да бъде в полза на "ненамесата", но ненамесата както чрез липса на санкциониране (прилагане на наказателни по своята правна функция последици спрямо страните, какъвто е случаят с конфискуването на престациите по нищожната поради накърняване на добрите нрави сделка), така и чрез непредоставяне на защита (придаване на юридически задължителен характер на поетите от страните задължения, каквито биха били последиците при валидиране на аморалната сделка). Нищожността като последица от накърняването на добрите нрави е именно "по средата" – тя не защитава (поощрява), без да санкционира (осъжда). Всеки може да се договаря за аморално поведение (например по договор за проституция, договор за възлагане на физически побой над определено лице, договор за закупуване на останки от човешки трупове и пр.), но не следва да разчита на помощта на държавата при реализирането на поетите с уговорката ангажименти (това е лично негов избор, на който и с който той е оставен сам).

Трябва ли държавата да защитава едно поведение, попадащо в обществените представи за морално "зло", само защото то е "избрано" свободно от страните? Имат ли страните право на "частни“ добри нрави (свобода на съвестта или собствена "съвест" за добро и зло), които държавата е длъжна да защитава в отделената от обществото (алтернативна, "нетрадиционна") морална общност на договарящите се страни?

Според мен търпимостта на обществото, а следователно и на правото, към уговорки, накърняващи добрите нрави, от гражданскоправна гледна точка следва да се изчерпва с липсата на наказание – конфискация (настъпване на неблагоприятни правни последици, съдържащи "осъждане"). Договарящите нямат право да "натрапват" на обществото собствените си "частни“ добри нрави като обект на защита от структурите на обществото, когато именно ценностите на обществото са тези, които са накърнени. Непредоставянето на защита не е санкция в смисъла на лишаване на страните от някакво благо (съгласието само по себе си не се защитава от правото, а за това е необходима специална законова разпоредба в този смисъл – чл. 20а, ал. 1 ЗЗД: „Договорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили“), а представлява отказ от предоставяне на благо (правна защита), което законът предлага на съгласието между страните, когато то е съобразено с утвърдените в обществото ценности. В този отказ не се съдържа морална дискриминация, а едно необходимо утвърждаване на публичните морални ценности на всяко общество, което е действителният създател (а и потребител) и на правото, и на държавата, определящи границите на юридическа защита на „частното“ съгласие. Правото не може да остане "безпристрастно" към добрите нрави, предоставяйки "процедурно равенство" на всяко съгласие, при което, след като е сключен в съответствие със изискванията на закона, договорът трябва да бъде защитен, независимо от моралната оценка, която получава. Правото е на обществото и служи за неговото утвърждаване, а не за неговото атомизиране. Всяко общество се гради върху традиционни за него ценности (например брака, родителството, взаимопомощта и пр.), които правото на това общество защитава и стимулира. Правото на "морално" различие е важно за жизнеспособността на демократичното общество, но само до момента в който не се превърне в терор на малцинството над мнозинството.

Моралът осигурява фокус и приоритет при прилагането на закона.

Смятам, че именно в този смисъл следва да се разбира, да се тълкува и да се прилага разпоредбата на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Нищожната поради накърняване на добрите нрави сделка не се признава от закона като правна сделка – тя е факт, който реално съществува в действителността (страните са постигнали уговорки помежду си), но който не е разпознат от правото (не произвежда правни последици). Налице е сделка (факт), но тя не е правна сделка (юридически факт). Макар и да е възможно част от отломките на нищожната сделка да "оцелеят" (и да бъдат разпознати) като други по вид и по правни последици юридически факти12, това са именно други юридически факти, които са различни от желаната от страните правна сделка, и които пораждат различни от нейните правни последици. Договорът става закон само доколкото не накърнява добрите нрави.           Източник:

 

Бележки под линия:

1 „Договорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили“.

2 „Договорът поражда действия между страните, а спрямо трети лица – само в предвидените в закона случаи“.

3 „Трети лица, които недобросъвестно попречат за изпълняването на договора, дължат обезщетение“. 

4 Моралната санкция следва да се разглежда като обществено неодобрение, изразяващо се чрез изолирането и порицаването на лицето, посочване на поведението му като обществено неприемливо и опасно.

5 Текстът на разпоредбата е гласял: „[к]огато договорът бъде признат за нищожен като противен на закона, на държавния народостопански план или на правилата на социалистическото общежитие, даденото и от двете страни се присъжда на държавата“.

6 Вж. Определение № 1133 от 17.09.2009 г. на ВКС по гр. д. № 970/2009 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Мария Иванова.

7 Вж. Определение № 794 от 15.12.2011 г. на ВКС по т. д. № 224/2011 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Росица Ковачева.

8 Вж. Определение № 1733 от 30.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1514/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Светла Цачева и Определение № 708 от 7.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1804/2010 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Любка Богданова.

9 Вж. Решение № 38 от 27.04.2009 г. на ОС – Разград по гр. д. № 64/2009 г.

10 Вж. Определение № 898 от 21.08.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4277/2008 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Костадинка Арсова.

11 Вж. Определение № 326 от 3.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4588/2008 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Марио Първанов.

12 Например при конверсия на нищожна сделка (чл. 26 ал. 4 ЗЗД) или когато направените от страните волеизявления могат да служат било то като основание за установяване на владение (представляват проява на намерение за своене) или като проява на желание за отмяна на друга правна сделка (на завета по чл. 41, ал. 1 ЗН: „[о]тчуждението изцяло или отчасти на една завещана вещ отменя завета относно това, което е отчуждено, дори и когато вещта бъде отново придобита от завещателя или когато отчуждението бъде унищожено по други причини, а не поради порок в съгласието“ ).                                                                                                                                              

Настоящата статия има за цел да очертае основни права и не представлява правен съвет, свързан с конкретна ситуация или субект. Изложението няма за цел да посочи в пълнота спецификите на разглежданата материя.